Есенна хибернизация

Студено е.
Опипвам кафеварката да ми се стоплят ръцете. Котето гледа жално, по скоро за храна, отколкото за кафе.
- Скоро Кирчо, скоро - му казвам, имайки в предвид, че скоро ще стане кафето... Не че ще му дам да яде.
Кирчо отива да си играе в стаята... Въпроса с храната беше принципен, не че беше гладен.
Поглеждам през прозореца. Облаци, жълти листа, гарги... Есен... Ех, тази есен. Ако пролетта ти изкарва пишката, както изкарва зелените листа по дърветата, то есента я прибира на скришно... За зимата... Има някакъв остатачен инстинкт за секс за стопляне, но не е същото... Сещам се онази песен - Най-обичам зимно време, жълти фигурки да правя... То какво друго да правиш освен това...
Опааа, кафето е готово. Сипвам, пари, ммммм, чудно.
На Кирчо не му е интересно сам в стаята. Ще ме гледа как пия кафе. Гледа ме. И аз го гледам. Скоро си омръзваме. Той пак запрашва към стаята, аз се облягам на балконската врата. Да не влиза хладно вътре, затова... Студ. Няма и какво да се воайорства. Всеки се е изолирал в собствената си тухлена черупка. Няколко светещи правоъгълничета. С пердета. Ни вопъл, ни стон, ни врява...
Идеално време за пътуване през времето и пространството. Вадя ракията от хладилника. И отивам да се хибернитирам... За поколенията.