Още преди първа тераса групата се разкъса. Снегът бе пърхав и дори снегоходките малко от малко затъваха. Близначките почнаха да изостават, а ние с Били се редувахме да бъдем до тях или начело на колоната. Все пак малко послъгвайки гледайки GPS-а, успях да ги накарам да стигнат до камъка с плочите.
Много пъти съм идвал до тук с деца и всеки път, беше едно и също - голяма драма по пътя и огромен възторг след като стигнем.
Не спираше да вали, слънцето се очертаваше зад облаците, без обаче да се поддаде иззад тях, едно такова бяло-сиво. Огледах се. Една прекрасна бяла пустиня. Над теб няколко върха, всичко останало под теб. Споделих го с тях. Казах, че се чуствам като "шефче". Средно управленско ниво. Всички се изхилиха. Гледах им очите и виждах бялата пустиня в тях. Светеха като малки звездички, малки слънца. Усещах, че са доволни от себе си. И те бяха малки шефчета, но от по-високо управленско ниво.
За кръглите коли...
Гледайки как колегата паркира преди малко и под въздействието на темата от вчерашния тийм билдинг се замислих защо аджаба колите са правоъгъ...
Доста време на бях ходила на Мальовица -след гадните пожари по клека не ми се гледаше тая "язвена гледка". До това лято, когато установих, че върха е станал по-висок, пътеката по-стръмна... брей, да му се невиди :)
ОтговорИзтриване