Любими манджи за любими хора

Вчера сутринта денят ми започна с урока по история на Бареков от Сидеров. Определено Бареков има нужда от допълнителни уроци по история, макар да е специалист по всичко. Но, бе абсолютно абсурдно председателя на националистическа партия да обяснява как не е нормално да има такава, просто защото е мюсюлманска. Ок, по конституция не може да има такова нещо и никой не иска. Но пак по конституция, не само в името и в действията на никоя партия не може да има насаждане на верска или друга дискриманиция, нещо което Атака открито прави, но никой не я санкционира или смята това за ненормално.

Днес Бареков беше на мястото на събитието и след обстоен анализ на намерените книги е сезирал полицията в района за неканоничен Коран. Както казахме той е специалист по всичко и такъв анализ не би бил проблем за него. Проблем му е отвреме на време, че не е журналист в нормалния смисъл на думата - т.е. не задава въпроси, а отговори. Та седи той в центъра на събитията и обяснява как се създава етническо напрежение, а отзад една баба го гледа стреснато и не знае за какво говори. Все пак народа гладен не трябва да се държи и той му дава любимата манджа - конфронтацията.

Та и аз като бабата гледам и се чудя за какво говори този напет (от известно време) младеж. Отитвам се да си спомня от всичките пъти дето съм бил в Родопите или Делиормана, къде точно съм го видял или усетил това етническо и верско напрежение. Дали, когато като съм закъсвал вечер и са ми предлагали подслон и храна. Или когато съм питал за пътя за ме пратили нанякъде на турски. Дали са отказали по нощите да станат и да ми помогнат. Явно съм бил в друга България... Не тази от новините. И определено не тази от парламента. Защо ли, си спомням как като войник в Ракитовско, помаците се качваха горе в дълбокия сняг, да ме проверят жив ли съм, да ми донесът храна и новини. И как заедно празнувахме и Рамазан и Коледа. Определено съм в друга България.

А като заговорихме за конституция, малко преди чл. 11 дето се говори за партиите има и един друг -чл.6-ти, но да не задълбаваме. Ние сме държава на партиите и техните лидери, не на граждани. Все пак те готвят любимите манджи за нас любимите хора...

Обществен експеримент

Преди малко попаднах на фен страницата на Мартин Карбовски в Фейсбука. Тъй като за известните личности си има категории, той е сложен като писател. Дори в инфото са изброени творбите му. Това са книгите "Дефлорация", "Едно", „Обществен експеримент“, "Пътеписите" и стихосбирката „Недялко яде лайна в НДК“...
Невероятен. Истински. Строг и справедлив. Фронтовак.

Каквото и да се каже за писателя Карбовски е... излишно

от 15 до 17

Преди години (а и сега донякъде) всяко дете знае датата 9-ти септември. Това е хубаво, донякъде. Помним историята или поне фрагменти от нея.

Какво е станало на 9-ти? В резултат на военен преврат, от "гората" слизат нелегалните - хора криминално, политическо или естетически неразбрани от власта или в конфликт с нея заради горе изброеното... Така наречените партизани. Някой обаче знае ли какво значи партизанин? До създаването на въоръжени отряди от социалистите, "партизанщина" е еквивалент на сегашната парламентарна шуробаджанащина - т.е. хора, които чрез връзки с власта, добиват ръководни постове и доходи. В съвременното интерпретиране на партизанската война все по често се използва думата тероризъм.

Интересно е и началото на партизанското движение в България. Иван Козарев - бивш затворник и член на БКП живеещ в нелегалност през 41 при опит да бъде арестуван, убива 2-ма от полицаите и става първия партизанин. Както се казва, неволята учи...

Но не 9-ти оказва влияние на съдбата на България. Може би не знаете, но освен празник на София 17 септември е денят в който България е обявена за Народна Република през 1946. И страната става НаРъБа.

На 16 септември пък 1944 излиза първия брой на Работническо дело. Този вестник и привързването към Народното създават следващите 45 години. Защото и сега партизани слизат от Балкана след всеки избори, гордо заметнали пушки на рамо и адмистирани със здравец зад ухото.

Третата дата, която остава в сянка, забравена или по-скоро изтрита умишлено е 15 септември. 15 септември 1939 година. Датата в която България обявява неутралитет към безумието наречено Втора Световна. И успява да го задържи цели две години...

А иначе в старото четене на историята до Победата сме били лоши, а в новото време сме били сложни :))) Това е защото продължаваме да интерпретираме историята, а не да я четем...

След 9-ти

Аз ям на обяд кюлчета злато

Диамантен десерт, нефтена сметана

Името ми е Велзевул - хазяин на стратосферата

Аз съм нереално готин - респектът ми е без мярка.

Припев:

В лявата ръка - “Сникърс”, в дясната ръка - “Марс”

Мой ПиАр мениджър е Карл Маркс

В лявата ръка - “Сникърс”, в дясната ръка - “Марс”

Мой ПиАр мениджър е Карл Маркс

Капитал! Капитал! Капитал! Капитал!

Аз ям градове, изпивам морета

Брадата ми закрива небето

Гръм и мълнии, мъгли и дъждове

Ботушите ми лижат министри и вождове

Припев

В лявата ръка - “Сникърс”, в дясната ръка - “Марс”

Мой ПиАр мениджър е Карл Маркс

Лицето ми - Мадона, отвътре от изгнили круши

Всички на колене! Оркестър, туш!

Капитал! Капитал! Капитал! Капитал!

Поглед през рамо

Фу. Чудя се, гледам назад през рамо или напълно обърнат. Вперил съм поглед в гледката и нещо дребно ме гложди. Най-абсурдното е, че незнам надолу ли гледам или нагоре. Съвсем обърках нещата. Явно ще трябва да почна от начало.

Онзи ден видях в метрото един съученик от основното школо. Мина покрай мен, един такъв изтупан, лъскав. Слезе и той на Сердика и пое из Ситито. Запалих цигара и тръгнах към баничарницата за закуска. Пуша и си мисля - "Гледай ти, браво на човека". В ръката ми лаптопа натежава - признак, че и аз имайки предвид знанията и специалноста, която имам съм постигнал нещо. Но в същото време раницата на гърбът ми натежава също. Тя пък пълна с въжета и карабинери от забавата в парка. Всъщност каквото и да съм учил, където и преди да съм работил, сега работното ми място (въпреки лаптопа) е гората, а работодател дечица между 10 и 15 години.

Фу. Наистина се чудя през рамо ли гледам или съвсем съм се обърнал назад. Явно тялото не го чувствам.

Тогава след онази среща почти цял ден си мислех, къде съм и защо съм там :)). Дали трябваше да продължа с работата в печатници и рекламни агенции, с барманството, с дизайна. Колко назад се върнах, като тръгнах преоритетно по чукара. И какво постигнах.

Фу. Вчера видях приятел от гимназията. Разказа как е, работа, семейство. От класа останалите кой за кой се оженил/омъжил, колко деца има, къде работи. Мен продължаваше да ме човърка. Моето не бе похвала, нямаше цел, посока.

Пича се впечатли обаче. Впечатлих се и аз от безсънието в което бях. Колко струва една детска усмивка и колко му трябва на един човек. Една палатка за дом и раница с покъщина.

Фу. Обърнах се, че рамото вече заболя от лаптопа. Стига съм се чудил. Време е да продължа нагоре по склона, че иначе няма да ги стигна лапетата...